Младежките НПО- вечните домашни любимци

Вие сте политик, вие сте амбициозен, вие сте без скруполи...търсите си неангажираща връзка с атрактивна младежка организация с цел реклама и собствена изгода? Няма проблем! Предлагаме ги на килограм. Не изискват много грижи, не са претенциозни, а и са тренирани да си мълчат и изпълняват команди.


Прилича досущ на зле дублирана реклама от типа „Хорст продава тигани”, нали? Да, ама не. Това е самата действителност. Истината е, че в България младите са просто разменна монета в ръцете на политиците. И това не е новост. Ако до преди години, в недалечното минало, по манифестации ни „употребяваха” едни, пък току виж и на лагер на Ахтопол ни заведат през лятотото, сега никой, абсолютно никой не се свени да размахва младежките неправителствени организации за щяло и нещяло, но единствено по избори, единствено когато ги има медиите, единствено за да натрият носа на политическите противници.


Да бяхме някое малцинство, поне по лев- два да ни дадат за рекламата, ама не, младите кучета ги яли. Сякаш някой е залепил етикет с надпис „Изхвърли след употреба” на младежките НПО. Снимка с младежите тук, интервю там, и готово- мисията е изпълнена за политиците, след това им остава само да дадат малко марципан с изтекъл срок на годност на сирачетата. Докога, питам аз? Не заслужаваме ли повече, не трябва ли да получаваме по-голямо уважение и разбиране от страна на местните власти, общинските съветници и кметове по места? За това, че работим без да получаваме абсолютно нищо в замяна, за това, че искаме да събудим гражданското общество и младежта, за това, че плуваме срещу течението и търсим промяната и по-доброто бъдеще. Не, не заслужаваме! Защото докато политиците продължават да си правят реклама на наш гръб и да ни залъгват с мили думи и обещания, докато сме такива „будали”, както казват в югоизточната ни съседка, нищо добро не ни чака. Както се казва в песента: „Аз сам си избрах тази съдба...”


Има ли някой, който да не е чувал клишето, „младите са бъдещето на страната”? И защо пък точно бъдещето? Ние сме настоящето, но за съжаление, много хора не го разбират,или просто не искат да го разберат. Видят ли, че ставаш прекалено активен в публичното пространство, или пък медиите случайно решат, че имаш да кажеш далеч повече и по-интересни неща, веднага сменят тона. За тях вече си заплаха. Току виж си се включил в политиката и си им изял хляба. А това рядко става. Че младите сме си разпасана команда, всеки го знае. Че не може да се обединим и да си търсим интересите, също. Та не е ли истина, че всяка годинина се организират безброй протести, за увеличение на заплати, пенсии и т.н., докато ученическите стипендии не са мръднали от 15 и повече години? Няма да мръднат и още 15, ако лидерите на различните младежки НПО и ученически организации, не се отърват от политиката на „домашния любимец”.
Има един такъв странен, неиндефициран обект в обществената сфера, които си нарича младежки парламент или съвет. Оптимистите, които са се захванали с подобно нещо, а почти във всеки град има такива, работят предимно на принципа: „Залудо работи, залудо не стой!”. И за да не бъда голословен и да затвърдя тезата, че именно подобни ученически и доброволчески организации, както и много други са играчка-еднодневка в ръцете на политиците, ще дам пример от „живия живот”. Годината е 2007, месецът Януари. Вече сме в Европейския съюз. И последния селски кмет,знаейки за факта, я ще опакова кметството с европейския флаг, я арка ще построи ( последното е гениален пример за естетиката в душата на радомирския градоначалник).


Но господата управници от пернишкия Мини-парламента не спят. Решават най-накрая, след 4 месеца от депозирането й в Общинския Съвет, да гласуват приемането на Ревизираната Европейска харта за участието на младите хора в живота на общините и региогите, внесена от мен, като председател на Общински младежки съвет гр.Перник. Повечето от тях и представа си нямат за какво иде реч, дори и докато гласуват, но успяват да свържат в логическа връзка следните 3 думи- реклама + младежи + Европа. За тях повече и не трябва. И така след кратки, но задължителни междуполитически препирни, приемат хартата с пълно мнозинство, разбира се. Тук тревожни са 2 неща. Всеки се досеща, че след влизането в сила на този документ, даващ повече правомощия на различните младежки организации на местно ниво, нищо не се промени. Въпреки многото обещания от страна на ръководството на Мини-парламента, така и не започнаха да ни канят на техните заседания по комисии, така и не направиха съъвместните разисквания на важните за нас проблеми, така и не ни отпуснаха какъвто и да било бюджет. По тревожно е това, което се случи преди ратифицирането на документа, по време ра разглеждането му в комисиите. Както и да е, присъствах на заседанието на една от тях, доколко се самопоканих, е друг въпрос. И тук идва интересният момент. След като над 10 минути разказвах, за самата харта, за причините поради които тя трябва да бъде одобрена и за нашата организация, като вносител, един господин от комисията ми каза: „Всичко добре, ама от коя партия си бе, момче?”. Този въпрос ме удари като тъп предмет в главата. Първо на първо, явно на господина не му беше ясно, че като непълнолетен нямам правото да участвам в каквито и да било политически структури, второ и да имах това право, каква бе връзката с ратифицирането на внесения документ? Обясних на съветника Х, най-любезно, че нямам каквито и да било политически амбиции и видимо доволен, той на свой ред добави: „Ей, вие младите сте голяма работа, ако вземете да направите партия, ще спечелите изборите.” Ето къде бил ключа от бараката!”, както казваме в нашия край. Свещенните избори! Че ще спечелим, то се знае. Но колко ли дни ще минат преди да се възползва от нас, някой господинчо, като многоуважаемия съветник?


Именно тази случка ме накара да спра да си затварям очите за цялата наглост в нашата държава. Дните на младежкия съвет като „домашен любимец” бяха преброени. За това говори и станалият вече прословут „случай с баничката”, състоял се на скоро. Ако до преди това твърдях, на ляво и дясно, че ръководството на Общината полага неимоверни усилия в наша подкрепа, както и ни подсигурява финансова помощ, за инициативите, които организираме, всичко се промени. Докато бях на гости в едно сутрешно предаване по местната кабелна телевизия, ми беше отправен редовния въпрос: „На вас кой ви помага финансово?”. Въпреки опита ми да избегна въпроса и да излъжа за пореде път пред обществото по темата, журналиста попита отново, очаквайки познатия отговор: „Кой финансира вашите кампании, инициативи...?” Тук не се сдържах и отвърнах: „Абе човек, какви кампании, какво финансиране. На нас пари и за една баничка не ни се дават!”


Да..., сами може да се досетите какво стана след това. То не бяха обяснения, то не беше мъмрене... Но какво, да не би да ни спрат финансирането ? Както и да е, и докато си мислех че по-голям абсурд не може да съществува, миналата седмица един политик предложи да черпи младежкия съвет с кебапчета!!! Но това е тема на разискване за друг случай...


В заключение на всичко това което написах за по-голяма част от нашите политици и отношението им към младите, ще завърша с един цветист израз на английски език с незнаен автор:

 

„So many idiots, so few bullets!”