Home

Камелия Каменова Борисова, ХІ а кл. ПГОТ Перник

Ако днес това признание излезе от устата на тийнейджър, ще се чуе смях или ще се видят странни, ококорени физиономии. Ами нали трябва да сме различни и несъгласни.

И трябва да кажа, че обичам Перник ... аз наистина го обичам, защото тук са всички онези хора, които вярват в мен и ме обичат. Комините на работещи и неработещи заводи се извисяват като помен за накогашно величие. А димът от функциониращите заводи създава завеса като на театрална постановка. Сцената е стара, а пиесата знаете ли я?

Кракра е български военачалник, живял през втората половина на X и началото на XI век. По време на войните на Самуил с Византия отбранява крепостта Перник и нанася две поражения на византийския император Василий II, който се мъчи да я превземе.

Храбър .мъж на гривест кон . . . звучи приказно. Битки, мъжественост и жертви. Въпреки дързостта и силата, с която отбранява крепостта, Перник попада под властта на императора, когато вече всички български земи са му подчинени. Годината е 1018-цялата обречена в камъни. Вечна крепост. Стои и днес, някак злокобно като забравен страж.

Падат завесите и всички стават на крака и силно аплодират героите и играта им.
Хареса ли ви?

Ние сме потомнци на храбри българи. Но преди да са ви потекли сълзи от очите, ще ви кажа . . . това време е минало. Сега тези дръзки хора просто са инатчии. Нали старият български народ е завещал една мъдрост „Опознай миналото, за да обикнеш".

Когато се поразвовиш из прашлясали книги или просто из интернет, ще напълним сърцето си със странно чувство. Това е забравена гордост, съпричастие. Обикновено всички българи са единни във веселбата и радостта. Страданието го изживяваме по сами.

Ние наистина още страдаме по някогашно величие. Но го отричаме. Затова изглеждаме сърдити и ни наричат „сурови" хора. Красиви. Не. Това са ни оставили кукерите. Ние перничани сме го поосървеменили и казваме, че се гримираме.

Дали ще има други сцени, които няма да свършват със сълзи. Явно показваме, че не сме по американския „happy end". Един грим и готово.

Ако трябва да призная нещо хубаво, ще спомена, че сме доста адаптивни, бързо се изпълваме с чисти емоции и също толкова бързо обаче ги забравяме.
Как да не обичаш такива актьри?

Животът е галерия. Една панорама. Съвременният период е ироничен. Съдържа истина, но в никакъв случай патос. Няма да кажа „Аз обичам Перник" все едно, че рецитирам „Аз съм българче". Мога и да излъжа, защото така правят другите. Аз страдам за града си и искам гордо да казвам, че съм перничанка. Мисля, че това ме кара да го обичам. Хората, които са ме учили на първите думички и тези, с които сега споделям реалноста и мечтите си са богатството на Перник.

Всеки има своето богатство. Всеки ще намери причина за прпивързаност и дори ще го заболи. Ще каже тихичко на себе си „обичам града си" и бързо ще забрави какво е казал.

Можем да даваме от сърце, да любим силно. Иронизираме и прогнозираме все лоши неща. Но пак се усмихваме.
Ето това обичам и го разбирам сега. В ежедневието си всеки ден се жертваме и пак се смеем. Перник е калил истински хора. Страдащи, любещи, знаещи и забравящи, но винаги помнещи мъдростите на мъжки времена.