Home

Ралица Иванова Йорданова, Хг кл. ГПЧЕ Перник

Светофарът светва зелено. С оглушителен писък една кола профучава край мен. Поглеждам безразличните лица на другите пешеходци - всички отдавна сме свикнали с това. На ъгъла ме пресреща едно разярено улично псе. Сигурно е с човека, който се рови в кофите за смет. Вървя по улицата, а заедно с мен върви мисълта да се махна оттук. Да избягам възможно най-скоро, да хвана автобуса и никога повече да не се върна.

Защо обичам Перник ли? Ами отговорът е много прост - не го обичам. Няма да се правя на патриот и да разказвам, че на българска земя се чувствам най-добре, че усещам диханието на предците си, които смело са защитавали крепостта Кракра от нашествието на чуждия народ. Няма и да кажа, че в Перник виждам бъдещето си. Но няма да скрия, че моят областен град е с най-лошите условия за живот в България. Това обаче си има и добра страна - за първи път сме първи в нещо, но отзад напред.

От мен се очаква да се впусна в люта битка срещу злите езици, които се опитват да опетнят доброто име на родното ми място. Да напиша есе, и то доста добро, за да им дам да разберат, че и ние си имаме достойнства и не бива да ни пренебрегват. Обаче се явява един малък проблем. То... хубаво съм решила да опровергая думите им, но с ръка на сърцето трябва да призная, че са прави. Нещата в моя град не са такива, каквито винаги съм искала да бъдат. Има голяма безработица, инфраструктурата е лоша, а някогашното индустриално лице на Перник сега е сиво и намръщено. Защо ли все ме обхваща меланхолия, когато се огледам наоколо? Боклуци, сивота, нелюбезни хора и отровни пушеци, задушаващи жаждата ни за промяна.

Отдавна е угаснал пламъкът на мечтите в очите на всеки перничанин. Може би защото мислим, че оправия няма и никога няма да има. А може би, защото е много по-лесно да се откажем да положим каквито и да било усилия за доброто на града. Естествено, че е по-лесно да избягаме, по-изгодно е. Все ще си намерим "оправдание за страха от първата крачка: било със скитащите кучета, било с боклуците, с тролеите, с топлоцентралата или с мрачната физиономия на служителката, която винаги затръшва вратата под носа ни.
Но има друга истина, която често се опитваме да скрием. А именно, че един град е събирателен образ на хората, които живеят в него. Защото гореспоменатите проблеми ги има и на други места в България. Но това не кара жителите им да твърдят, че условията за живот в техния град не им харесват. Напротив, гордеят се с постиженията си, превръщат и най-малката положителна черта в достойнство. С позитивно мислене и действия успяват да превърнат града си в приятно място за живеене, което привлича дори чужденци.

Пътят към европейската представа за град е дълъг и труден. С всяка крачка Перник се доближава до тази представа. Предишната и настоящата управа се грижат за модернизирането на родното ми място. Първите постижения вече са факт - в Перник бяха открити хипермаркети на веригите „Билла" и „Кауфланд", на площада беше изградена ледена пързалка, коледната украса по улиците грабва окото. Реализират се различни програми за сътрудничество с Европейския съюз, дава се поле за изява на младите таланти, организират се театрални представления и литературни срещи, снимат се международни филмови продукции. Макар и бавно, Перник започва да придобива европейски облик и се превръща във все по-притегателно място за живеене. А подобни успехи извикват усмивка на лицето, пораждат надежда и вяра в едно по-светло бъдеще.

Автобусът за София затваря врати. Не се качвам, оставам на спирката. А можех да замина и да не видя как Перник се превръща от грозно пате в красив лебед. Можех да пропусна възможността да изрека с гордост името на родния ми град. Аз обаче оставам тук, защото вярвам, че едно красиво и перспективно бъдеще очаква жителите на града ми. А тази вяра произтича от признанието, че въпреки всичко обичам Перник!